дъжд

Край мен профучаха рояци от коли, препълнени тролеи.. Пролетната буря уплаши хората и те бягаха към убежището си. Крачех бавно и оставях дъжда да се впие в кожата ми. Усещах аромата му по ръцете и лицето си. Инстинктивно събух сандалите си и тръгнах боса. Чувствах се по-близо и по-далеч от собственото си аз. Потънах в дъждовните капки и те потънаха в мен. Напълниха локвата, която имах наместо сърце и плъзнаха из цялото ми тяло. А знаеш ли как изтръгнаха сърцето ми?

Ноемврийски дъжд, последната баня на жълтите листа. Неимоверно красиво ми се струваше тяхното падение. Скрита бях под огромния розов чадър, който пазеше буйната ми коса прибрана в две плитки. Чаках те. Винаги подранявах, обичах да гледам как се приближаваш към мен, как бавно навлизаш в пространството около нас. Необичайно тромавата ти походка ми подсказа, че черния облак е изпратен за нас. Яви се пред мен с величието на Атила и с подлостта на Хадес ми изтръгна сърцето. Думите ти профучаваха край мен като кинжали. Режеха главите на надеждите, които като пияни се появяваха една след друга в мен. Докато накрая не пресуши и последната. Опитвах се да мръдна, но оковите на твоето сбогом не ми позволиха. Безпомощно влачех се по стрелките на часовника. А времето отмерва безсилие. Добрах се и оцелях за пролетта и днес тя ме посрещна със силата на бурята.

Сливам се с дъждовните капки и те се сливат с мен. Напомнят ми колко жива и колко мъртва съм днес.