карфица.

Сънувам си сълзите. Сутрин ги отминавам с черна вода и как тихо е в мъничката ми стая. Гледам си сърцето отстрани – цялото в карфици. Продължава да тупти, но не му се ще. Заприличало е на току-що напусната квартира. А квартирата едно време бе просторна. Вратата широко отворена, направи ми я стар дърводелец от синя череша. С обувките влизайте, моля, и без туй сте за малко. В кухнята се готви само за вечеря, никой не остава за обяд. Хладилника е пълен с развалени консерви, чиниите в мивката седят неизмити. В холът телевизора е още пуснат, дават филм за втората световна. Банята е наводнена и водопроводчикът не вдига телефона. В спалнята личат следите от свалени картини – някога световни шедьоври. По завивките седят трохи – някогашни палачинкови закуски. Но на мен любима ми е старата веранда с гледка към океана. Странно къщата сега гледа към брега. С всяка вълна по-близо до реалността, но бързо отлива минава. И отворена оставих си врата и всеки влиза, граби, руши. Но частиците на всеки влязъл тук са набраздили пода. Стените са попили хиляди парфюми. А мъничките карфъци са  спомени за щастие. И както красив им е върха, както болезнено се впиват във всеки удар на свитото юмруче. Изтръгнах табелката с ръце, тук отдавна никой не живее. Един старец се приближи към двора и попита:

-        -   И тук ли е минавало торнадо?

-         -  Не, просто го обичах. – отвърнах.

Сбогом, сърчице в карфъци – някога пак ще си готово.