езеро

Обичам да гледам езерото. Виждал ли си как слънцето си взима баня? Луната слиза тук на плаж. Звездите се пекат без горнище и строят замъци от пясък. Лилиите във водата украсяваха сватбата на залеза и изгрева. Венча ги вечността.
Езеро съм аз. Усмивката ти - слънце. Докосването ти е луна, а звездите са близки като мечти. Лилии са ръцете ти, а залеза любов. Изгревът - надежда.
Утро е, а те чувствам като нощ.
Гласът ти е светулки, води ме. Пътят ми е непознат. Губя се в главата ти, търся си местенце. Да поседна, да хапна, да гледам телевизия, да се гримирам. Да остана.
Завинаги.

tricky

Купувам си спомени на килограм, разменям ги за шепа сълзи.

Изброих гнева в страха на елените. 

Търся познати ноти, затварям очи.  Губя се в петолинието. 

А там лежи труп на изхабени души. 

Вдъхвам си живот с всеки изминал тон:  по-нова, по-добра. 

Чакам. Не се отказвам. 

Отвращавам се от думи, но имам само тях. 

Но имаш само тях и не ти отиват. 

Времето ме преследва показва се от ъгъла. 

Предупреждава ме, че няма смисъл да бягам. 

Искам да изчезна във втората пресечка, 

във втория дубъл, втория куплет. 

Искам да изчезна във втория шанс, ще ми го дадеш ли?

empty

Празни са ти думите, обещанията, усилията, мислите, мечтите и най вече празни са ти очите. Сам си изтрил всеки един цвят, следите от гумичката личат. Остави себе си в дъното на раклата и там забрави кой си. Скиташ се изгубен и как личи нещастието ти. Спъваш се в камъни, а строиш замъци. Скоро кралете се прибират и ти не ще си вече господар. За душа оставил си Сахара, а очите ти са локви. Бих протегнала ръка, но разрухата ти ми е безразлична. Тъгата започва те задушава. Давиш се в собствените си съжаления, а дивана събрал е вече прах. Изпито е виното, изпушени са цигарите, нарисувани са картините, парфюма изветря. Заливам те с бензин, паля кибритената клечка. Празно, отломки от някогашен човек висят по стените. Празна, безцелна, изпита, сдъвкана сянката ти обикаля улици от смях.

Празно. Празно.
В теб няма нищо.

beauty.

Красиво е, когато реалността граничи с илюзия.

Красиво е, когато целуваш върха на пръстите ми.

Красиво е, когато се губя в прегръдките ти.

Красиво е, когато галя кожата ти.

Красиво е, когато си в мен.

Красиво е, когато луната очертава очите ти.

Красиво е, когато държиш лицето ми в ръце.

Красиво е, когато се взираме един в друг и времето спира.

Красиво е, когато се влюбих от първата целувка.

Красиво е, когато всичко това не е сън.

Красиво е, когато сме ти и аз.

ВСИЧКО.

Страх ме е, че не съществуваш. Прекалена си, за да не е сън.

В коси си вплела най-тъжните усмивки;

А в устните, с които ме целуваш щастието;

От миглите ти лети бебешки смях;

А във веждите ти вали дъжд;

В очите ти се крият цветя от мечти;

А с ръцете си свириш на любов;

В гърдите ти е събрана яростта на вълка;

А с краката си ходиш по небе от блянове;

Гласът ти е избродиран от лястовици;

А със зъбите си разкъсваш разбитите сърца;

...

С пръсти парфюмираш ми душата.

A с изяществото си ме обричаш да съм вечно твоя. 

Музика, обичам те и не те сънувам. 

Ако можех...

Ако можех да съм нота, би ли ме изсвирил?
Ако можех да съм риза, би ли ме облякъл?
Ако можех да съм глина, би ли ме превърнал в скулптура?
Ако можех да съм филм, би ли ме гледал?
Ако можех да съм сок, би ли ме изпил?
Ако можех да съм пиеса, би ли ме играл?
Ако можех да съм въздух, би ли ме дишал?
Ако можех да съм цвете, би ли ме откъснал?
Ако можех да съм килим, би ли стъпил?
Ако можех да съм писмо, би ли ме прочел?
Ако можех да съм сън, би ли ме сънувал?
Ако можех да съм огледало, би ли се огледал?
Ако можех да съм колело, би ли ме карал?
Ако можех да съм...

Но не съм. В любов превърнах се, би ли ме обичал?

- Не.

следобед

9821, 9822, 9823... Броях песъчинки цял ден. Изливах в ръцете си цели светове от пясък. Извърнах поглед към небето, а там ме чакаше залеза. Облаците се целуваха със слънцето. Седяха като палачинки в огромна чиния от небе, а светлината ги поливаше с мед. Вълните си играеха на прескочи кобила, а рибите на криеница. В мен напираше потоп от сълзи. Чувствах се безсилна пред вечността на спомените, пред силата на природата и безличието на човешкия живот. Утре всичко това ще е отново тук и с величието на красотата си ще залее нечии други очи. Плача, Чики, защото, искам това да са твоите очи.

я.

МРАЗЯ 

Очите, с които я гледаш.

Пръстите, с които я докосваш.

Обещанията, които ѝ даваш.

Одеялото, с което я завиваш.

Устните, с които я целуваш.

Гласът, с които изричаш името ѝ.

Мечтите, които ѝ сбъдваш.

Ръцете, в които спи.

Но от всичко мразя най-вече сърцето, с което я обичаш - сърцето, което превърна се в юмрук и смачка моето.

blue

Ако сълзите имаха цвят дали щеше да е син?

Като на вълната, която отчаяно търси своя бряг;

Или като на небето, което понася ударите на птичите криле;

Или като дъждовните капки, които умират във вятъра;

Или като на бална рокля с петна надежди и мечти;

Или като на теменужка откъсната твърде рано;

Или като на сливите, прогнили от късна есен;

Или като очите ми - 

изморени да обичат

изморени да търсят

изморени да мразят

изморени да мечтаят

изморени да гледат.

карфица.

Сънувам си сълзите. Сутрин ги отминавам с черна вода и как тихо е в мъничката ми стая. Гледам си сърцето отстрани – цялото в карфици. Продължава да тупти, но не му се ще. Заприличало е на току-що напусната квартира. А квартирата едно време бе просторна. Вратата широко отворена, направи ми я стар дърводелец от синя череша. С обувките влизайте, моля, и без туй сте за малко. В кухнята се готви само за вечеря, никой не остава за обяд. Хладилника е пълен с развалени консерви, чиниите в мивката седят неизмити. В холът телевизора е още пуснат, дават филм за втората световна. Банята е наводнена и водопроводчикът не вдига телефона. В спалнята личат следите от свалени картини – някога световни шедьоври. По завивките седят трохи – някогашни палачинкови закуски. Но на мен любима ми е старата веранда с гледка към океана. Странно къщата сега гледа към брега. С всяка вълна по-близо до реалността, но бързо отлива минава. И отворена оставих си врата и всеки влиза, граби, руши. Но частиците на всеки влязъл тук са набраздили пода. Стените са попили хиляди парфюми. А мъничките карфъци са  спомени за щастие. И както красив им е върха, както болезнено се впиват във всеки удар на свитото юмруче. Изтръгнах табелката с ръце, тук отдавна никой не живее. Един старец се приближи към двора и попита:

-        -   И тук ли е минавало торнадо?

-         -  Не, просто го обичах. – отвърнах.

Сбогом, сърчице в карфъци – някога пак ще си готово.

творение

Паля ти картините в галерията. Смело рисуваше с пръсти по платното, смело рисуваше света върху гърба ми, а заключени бяхме в ателие. Барселона и Женева изглеждаха нищожни пред архитектурата на нашата любов. Или да кажа на моята. За твоята нищо не разбрах. Разбрах само, че обещанията са празни бутилки с вино. Недопушени цигари, петна от кал върху бялата покривка. Попивах восъка с устни, сега нямам нужда от слънце. Въздуха тежеше от копнеж, сега тежи от молитви. Гравитацията не съществуваше - носехме се безтегловни, сега се оковах за пода. Събуждахме се с цветя в косите, сега останаха увехналите надежди. Къпехме се в мед и боготворях всеки инч от умореното ти тяло, сега се къпя в изгнили праскови. Обличах те в блянове, в брендито на джентълмен, сега молците ми ядат палтото. На пиано по-добър от Шопен беше, сега с воя на вълците се сливам. В стаята се носеше аромата на разцъфнала нежност и къпини, а днес остър мирис на немощ и разочарование ме удря в сетивата.

Обезобразих си лицето, не за да спра да съм красива, а да ме съжаляват. Художникът създаде най-големият си шедьовър – падението на човешката душа, вдъхновен от илюзията на едно момиче за любов.

dream

Нали си чувала как мечтите са безплатни? Човек бил нищо без мечти. Попитах колегите си за какво мечтаят. Да, точно за това. Пари, пари, любов, здраве, пари, нова кола, пари, нова жена, секс, пари. Никой не ме пита за какво мечтая аз. И напук на безразличието им си съставих списък. Искаш ли да го прочетеш? Не, не те интересува, изобщо. Невзрачен съм ти. Когато замених шамарите и тежката ръка с нежен допир, ти си тръгна. Искаше да се отнасям с теб като с боклука, какъвто всъщност си. А в един момент повярвах, че си онази, сещаш се специалната.

Мечтая да е гола пред мен, да я къпе слънцето, а морето да допълва извивките й.

Мечтая да съм в нея, докато вали.

Мечтая да ме целува, докато изтрие парфюма от кожата ми.

Мечтая да я видя в копринена нощница.

Мечтая да пия бяло вино от устните й.

Мечтая да прошепна в ухото й колко много я желая.

Мечтая да сънувам очите й.

Мечтая я нея: онази - далечната, различната, смеещата се, тичаща, освободена, дива – мечтая я истинска и ще я намеря.

Диета.

Водовъртеж от думи, хаос от докосвания и безчувствени целувки. Опитвам се да заключа спомените си в буркан. Нощем в мрака щом не ме гледа никой ще отворя хладилника и ще гребна с лъжица.

Днес ми се падна спомена за първата ни снимка заедно, странно вкуса се смеси със спомена за последната ни целувка. Горчи ми, горчи всяко отваряне на хладилника. Качвах килограми обреченост, а процента на надежда намаляваше. Кантара изписваше: отчаяние. От месеци не мърдах. Забих поглед в чинията сипах си меланхолия, подправих я с безсилие. За десерт си ям сълзите. От мен се носи аромат на ненабрани череши. Мога да те храня с усмивки, но имаш апетит за болка. Докато не сдъвчи и последната ми жила не си тръгна. Погледнах ръцете си в белези от неизпълними мечти, едвам вдигат вилицата. Заших им значки с надписи:НЕ яж! Но ето ненаситих се на останки от желания за вечност. Пия гибелта си , на малки глътки, да не се напия. Преглъщам и като буца в гърлото засяда спомена за очите ти. Какво клише, каква баналност. Очите – поглед към душата. А твоите едни черни, прогнили, гнездо на гарвани. В тях видях повече цветове от най-ярката дъга. По миглите ти избродирах щастие, а във веждите ти летяха пеперуди. Един ден гръмотевиците от зениците ти прогониха рая и по миглите ти нищо не остана. Търкулнаха се две сълзи и измиха всяка усмивка.

Тръгвам си от кухнята В леглото ме чака чай от липа с дъх на безнадеждност. Изстинал е. Както всичко наоколо.

Болиш.

Болиш. В пространството между куплет и припев.

Болиш. В разстоянието между думите.

Болиш. В празната чаша с мазни отпечатъци от пръсти.

Болиш. В останките на тежкия ти парфюм.

Болиш. В докосването по клавиатурата

Болиш. В студеното кафе.

Болиш. В картината на телевизора.

Болиш. В стиховете на Буковски.

Болиш. В дима от последната цигара.

Болиш. В мизерната седалка на трамвая.

Болиш. В изстиналата пилешка супа.

Болиш. В мръсните чаршафи.

Болиш. В писъците на децата.

Болиш. В полета на мишелова.

Болиш. В неприбраното пране.

Болиш. В следите от любов.

Болиш. В болното съзнание на шизофреник.

Болиш. В мен.

дъжд

Край мен профучаха рояци от коли, препълнени тролеи.. Пролетната буря уплаши хората и те бягаха към убежището си. Крачех бавно и оставях дъжда да се впие в кожата ми. Усещах аромата му по ръцете и лицето си. Инстинктивно събух сандалите си и тръгнах боса. Чувствах се по-близо и по-далеч от собственото си аз. Потънах в дъждовните капки и те потънаха в мен. Напълниха локвата, която имах наместо сърце и плъзнаха из цялото ми тяло. А знаеш ли как изтръгнаха сърцето ми?

Ноемврийски дъжд, последната баня на жълтите листа. Неимоверно красиво ми се струваше тяхното падение. Скрита бях под огромния розов чадър, който пазеше буйната ми коса прибрана в две плитки. Чаках те. Винаги подранявах, обичах да гледам как се приближаваш към мен, как бавно навлизаш в пространството около нас. Необичайно тромавата ти походка ми подсказа, че черния облак е изпратен за нас. Яви се пред мен с величието на Атила и с подлостта на Хадес ми изтръгна сърцето. Думите ти профучаваха край мен като кинжали. Режеха главите на надеждите, които като пияни се появяваха една след друга в мен. Докато накрая не пресуши и последната. Опитвах се да мръдна, но оковите на твоето сбогом не ми позволиха. Безпомощно влачех се по стрелките на часовника. А времето отмерва безсилие. Добрах се и оцелях за пролетта и днес тя ме посрещна със силата на бурята.

Сливам се с дъждовните капки и те се сливат с мен. Напомнят ми колко жива и колко мъртва съм днес.