следобед

9821, 9822, 9823... Броях песъчинки цял ден. Изливах в ръцете си цели светове от пясък. Извърнах поглед към небето, а там ме чакаше залеза. Облаците се целуваха със слънцето. Седяха като палачинки в огромна чиния от небе, а светлината ги поливаше с мед. Вълните си играеха на прескочи кобила, а рибите на криеница. В мен напираше потоп от сълзи. Чувствах се безсилна пред вечността на спомените, пред силата на природата и безличието на човешкия живот. Утре всичко това ще е отново тук и с величието на красотата си ще залее нечии други очи. Плача, Чики, защото, искам това да са твоите очи.